На една сълза разстояние
(Самосъжалението дебне отвсякъде)
Бях безпомощна жертва на отхвърлената обич.
Изиграх си моята част от пиесата, все едно Шекспир я е написал за мен. Отдадох се напълно на самосъжалението. Оплаквах се, където и да отида, за това по какъв начин съм изоставена от индивида, за който бях решила, че е целият ми свят. Носих си подутите от сълзи очи като почетна значка.
Самосъжалението е избор.
В живота на някои от нас ни се случват повече мъчителни събития и контузии, в сравнение с други. Ние се чудим за какво нашите компликации, не се случват на „ неприятните ” хора, вместо на нас.
Ужасни неща се случват. Тъжни условия и нещастия ни оказват въздействие в някакъв стадий от живота ни. Добре е да си поплачем, да ни е тъжно за нас самите, да тъгуваме или да сме гневни. Но в някакъв миг, би трябвало да оставим всичко това в предишното и да не му позволим напълно да ни погълне. Защото, в случай че не го създадем, няма да можем да се научим от опита и да продължим по градивен метод.
Когато сме в клопката на самосъжалението, ние му даваме контрола върху живота ни. Когато сме фокусирани върху болката, ние не сме фокусирани върху това да направляваме живота си. Ако упрекваме отрицателните условия, се отхвърляме от отговорността и контрола.
Грубият началник, престъпната заплаха в мрака, непредвиденото злополучие – нищо от това не може да съсипе настроението, да навреди на репутацията или да унищожи взаимоотношенията по този начин ефикасно, както самосъжалението.
Ние може да си мислим, че сме ваксинирани, само че не сме. Склонността да се преувеличава страданието, да си споделяме, че никой не ни схваща и никой не го е грижа за нас е естествена за човешкото сърце. Това просто значи, че сме живи индивиди. Че усещаме.
Може би не сме наясно с това, само че самосъжалението е подло. То се промъква безшумно и преди да разберем, към този момент сме смутени от мисълта, че на никого не му е мъчно толкоз, колкото на нас. Ние всички ставаме жертва на самосъжалението, тъй като то не постоянно наподобява по този начин, както си го представяме.
Когато си мислим за човек, който се самосъжалява, си представяме някой, който се оплаква от самото начало. Представяме си един злобен човек, който на работа постоянно прави мрачни забележки, в случай че някой споделя за чудесния си уикенд (само, тъй като той е нямал такъв). Но самосъжалението се разгръща доста по-широко, в сравнение с си мислим. Когато си преповтаряме диалог с „ другар ”, който ни е ядосал; когато „ си отглеждаме ” болката от това, че професорът ни е дал по-ниска оценка, тъй като не ни харесва; когато смяташ, че момичето те е изоставило незаслужено – всичко това е израз на самосъжаление.
Самосъжалението е навикът да се фокусираш върху своите разочарования и да преувеличаваш тяхната съвестност.
Самосъжалението е неразделна част от настройката на жертвата, която счита, че не тя, а другите имат отговорността и силата. Хората, които се самосъжаляват се възприемат като почтени, чията смелост в лицето на компликациите никой не вижда. Те търсят на всички места аплодисментите, които са уверени, че заслужават и когато не ги получат, това затвърждава чувството, че са жертва.
Ние всички вършим това от време на време. Истинският проблем не е, че понякога се самосъжаляваме за по няколко минути.
Проблемът е, когато самосъжалението стане метод на живот.
Самосъжалението ни „ защищава ” от интензивност и когато прекомерно рано сме обезкуражени от икономическите условия, от неразбиращи родители, от издевателството на връстниците, от учителите или нещо друго, ние сме склонни да потъваме в болежка и боязън, които не служат за нищо друго с изключение на да си създадем наш личен „ басейн ” от самосъжаление. С помощта на тези прекарвания ние ставаме международни първенци, само че това не ни оказва помощ за нищо друго, с изключение на да се мъчим да плуваме в своя басейн, постоянно да потъваме в подозрения и отрицателни мисли. Самосъжалението е доста мощна страст.
Няма неприятно да се плацикаме понякога. Но, в случай че прекарваме множеството време в басейна и в един миг той придобие олимпийски размери, време е да излезем от него.
9 признака, че не излизате от басейна на самосъжалението:
1. Трудно ти е да се смееш на живота и над себе си.
Да се вземаш прекомерно на съществено и да откриеш, че ти е мъчно да се смееш над компликациите и провалите е издайнически знак за самосъжаление.
- Склонен си да търсиш драмата.
На процедура, ти си малко като „ кралица на драмата ” и имаш мелодраматични жилки. Обикновено корените на това са в крайното мислене ( да вземем за пример черно-и-бяло, всичко-или нищо)
- Жадуваш за състрадание
Самосъжалението е толкоз пристрастяващо, тъй като дава моментно наслаждение от това да бъдеш подсилен, да са загрижени за теб и да те поглезят прочувствено. Това е рисков, доста неадаптивен метод за развиване на прочувствените връзки и взаимоотношения с други хора.
- Склонен си към индивидуализъм .
Самосъжалението е един от най-ефективните способи да се отделиш от другари, семейство и хората към себе си.
- Склонен си да си ориентиран повече към предишното.
Някои хора живеят в сегашното, други в бъдещето, а трети в предишното. Самосъжалението е неразривно обвързвано с фокусиране към минали събития.
- Имаш ниска самокритика .
Хората с ниско самочувствие са склонни да са подвластни от утвърждението и приемането от страна на другите, като метод да се почувстват по-добре. Маската на самосъжалението, пробутваща непрекъснато трагична житейска история е отличен метод да се събират непредвидени поддържници.
- Имаш отегчителен характер.
Хората с отегчителен характер са склонни към тъмен и изчерпателен самоанализ, което е добра почва за самосъжалението.
- Дълбоко в себе си, не вярваш, че си заслужен за обич.
Това произтича от ниско самочувствие и основава цикъл на саморазрушително държание. Самосъжалението е от най-хубавите принадлежности на саморазрушаващия се човек. То основава самосбъдващи се пророчества и отчуждава хората, които обичате и от които се възхищавате.
- Имаш подсъзнателно възприятие за виновност.
Често самосъжалението е несъзнаван метод да се заобикаля отговорност за дейности и решения, взети в предишното. Когато ни е мъчно да приемем грешките си, от време на време сме склонни да се крием в ролята на жертви. В този случай самосъжалението е съвършен себесъхранителен механизъм.
Самосъжалението е мощен табиет.
Както се споделя „ Страданието обича компания ”. Тъй като самосъжалението провокира взаимен отговор от другите, правенето на обиколки в басейна на самосъжалението, може да се трансформира в мощен табиет. И както всички привички, в случай че му се отдадем и добре го „ храним ”, той се вкопчва крепко и ни пречи да вървим напред. Самосъжалението постоянно прикрива други усеща, държейки ни в порочния кръг на отчаянието, вместо да откриваме какво се пробва да ни научи нашата болежка – да се научим да разпознаваме, да поемаме отговорност и да променяме нашите прочувствени реакции на мъчителните ни усеща. А ние сме се научили най-вече на изкуството на избягване – блокиране, отказване, проекция или опозиция, по този начин както сме ги отричали или избягвали през нашето детство.
Трудно е да признаем, че се самосъжаляваме, само че в случай че упрекваме другите или условия, които не са ни подвластни, за всичко, което не е както би трябвало в живота ни, ние в действителност сме доста покрай самосъжалението.
Дори не е нужно да го назоваваме „ самосъжаление ” – фактът е, че започваме да имаме вяра, че нямаме надзор, че нямаме нужното, с цел да се борим и да успеем и, че просто не заслужаваме хубавите неща в живота. Никой не го е грижа за нас – или незадоволително, ние не сме значими, ние сме обезверени. И знаеш ли какво? Когато вярваш в тези неща, те стават истина. Нямаш потребност от различен зложелател.
Често си мърморим „ Защо аз ” или „ Защо нищо хубаво не ми се случва ”, без да разбираме, че това самосъжаление убива „ красивата ” ни страна. Чувството на несъразмерна задълбоченост от личното злощастие може да е обикновено събитие, само че в случай че то стане табиет, то може да обърка кариерата и връзките ни.
Марк Твен е споделил: ” Човек не може да се усеща добре, без личното си утвърждение ”.
Когато човек влиза във фитнес залата, първоначално той не построява мускулите. Той ги раздира. Това не е смешка. Когато вдигаш тежести, ти увреждаш мускулите. Причина мускулите да заякват е, че тялото ни стартира да ги поправя и ги прави по-големи. Така идващия път, когато вдигаш тежести, те няма да бъдат засегнати и колкото повече вдигаш, толкоз твоето тяло става по-силно и по-силно.
Така е и с нашите страсти. Веднъж изпитали нещо мъчно, то ни раздира и в действителност ни боли. А животът неизбежно ни сервира болежка. Ние се тормозим и тревожим или губим работата си или нямаме пари. Но в случай че не пуснем неприятното, няма късмет да се върне положителното.
Това, което прави самосъжалението е, че ни пречи да възстановим прочувствения мускул.
Можем да ставаме по-силни или да получим моменто облекчение в самосъжалението. Но не и двете. От психическа позиция самосъжалението заглажда острието на напрежението, само че не се бори с него, а го задълбочава. Напрежението се натрупа и в последна сметка поражда «лош стрес» (дистрес).( професора по психиатрия Михаил Виноградов )
Не всеки, който страда от меланхолия е изпълнен със самосъжаление. Но всеки, който е изпълнен със самосъжаление е депресиран. Депресията се появява със самосъжалението, както ябълките порастват на ябълковото дърво.
Как да се оправим със самосъжалението?
Първо , имай рационални упования . Както към този момент стана дума, самосъжалението е естествена податливост на човешкото сърце. Би било неточност, да се опитваме да се освободим от всеки подтик да се самосъжаляваме. Никога няма да го реализираме.
По-добре работи върху това да осъзнаваш, когато то се пробва да те потопи. Когато забележиш, че си мислиш какъв брой си добър, а какъв брой неприятни са другите към теб, СТОП.
Когато забележиш натоварен, от време на време непонятен яд или горест, най-хубавото, което можеш да направиш е почтено да потърсиш следите на самосъжалението. Когато ги намериш, не им разрешавай да ангажират мозъка ти.
Второ , ясно е, че с цел да избуташ самосъжалителните мисли, ти би трябвало да ги замениш с нещо друго. Това друго нещо е признателност . Помисли за това, че в случай че четеш тези редове на компютъра или на телефона, ти имаш опция, която огромен % от хората в никакъв случай не са имали в живота си. Каквото и да се е случило в живота ни, постоянно можем да намерим най-малко едно нещо, за което да бъдем признателни.
Ако си приел обстоятелството, че постоянно ти се случва да се самосъжаляваш и това саботира всички твои старания, тогава е нужно да настроиш мозъка да мисли за нещо в действителност положително. Ако си признателен, това в действителност ще те накара да се почувстваш по-добре.
Трето , фокусирай се върху своите отговорности, цели, проекти, а не върху това, което те тревожи. Когато ни липсва смисълът, когато нямаме цел, самосъжалението нахлува, с цел да извърши вакуума. Колкото повече развиваме задачите си и работим крепко, с цел да ги реализираме, психологичното пространство за самосъжалението се свива. Колкото повече се свива това пространство, толкоз по-малко уязвим ще си за мненията и държанието на другите
Четвърто , не се наслаждавай на това да те съжаляват : Много хора „ се хвалят ” със своите проблеми, с цел да привлекат внимание. Всъщност се случва тъкмо противоположното, хората си мислят, че си нерешителен и това се отразява на репутацията ти. Спомни си, че има хора, които ги е грижа за теб и стой да се тревожиш, че светът е против теб. „ Удоволствието ” да бъдеш съжаляван е недобра форма на търсещо внимание държание.
Пето , започни да се харесваш: Здрава основа на самосъжалението е възприятието за непълноценност и ниското самочувствие. Трябва да откриеш в какво те бива най-добре и да фокусираш силата си да станеш още по-добър и да се научиш на нови неща. Ако се сравняваш с другите, това ще направи нещата по-лоши, вместо това оценявай и виждай положителното в другите. Всеки е неповторим. Такъв си и ти.
Шесто, бъди виновен за ориста си: Важно е да вземеш в ръце личния си живот и да променяш обстановките, които не работят за теб. Когато започнеш да контролираш ориста си, тогава започваш да цениш себе си и все по-рядко да се чувстваш жертва.
„ Лоши неща се случват; по какъв начин аз им давам отговор дефинира характера ми и качеството на живот. Мога да избера да заставам в непрекъсната горест, демобилизиран от гравитацията на моята загуба, само че мога да избера да се надигна от болката и да оценя най-ценния подарък, който имам – самия живот. ” ~Walter Anderson
Автор: Светлана Сотирова
Инфо: https://sovapsychologist.com
